ENGLISH

ТАЗИ БАБА

ТРЕЙЛЪР

И баба мечтае. Обикновеният живот на една необикновена баба в Америка.

Главен продуцент Български културен център в Сиатъл. Режисьор Богдан, продуцент Мери Шархарт, с участието на Пенка Енчева.

„Един невероятен филм за пътеката на българската култура през времена на изпитание. Как оцелява и се разпалва отново от въглен. Несъмнено кадри, които ще влязат в колекцията на националната ни история за бъдещи поколения - така както днес би ни се искало да знаем мислите, тревогите и успехите на тези българи пръснали се по света точно преди век.” - Деси

за ЕДИН ОТ НАС

Български културен център в Сиатъл и Филмаби даряват 80% от средствата събрани от продажбите на филма на главната героиня и певица – г-жа Пенка Енчева.


Скролнете ⬇ да гледате от ЦЯЛ СВЯТ.

„Имаш ли баба? Обичай я! Прекарвай време с нея. Не знаеш кога може да замине за Америка. Или пък ти да заминеш. Обичай я, че скоро  - както тя, така и ти – може да останете само спомен един за друг.“ - Богдан, режисьор
Споделете в Twitter

подкрепете ЕДИН ОТ НАС

ГЛЕДАЙТЕ СЕГА (цял свят)

Вашият избор
захранва киното

Вие определяте цената

Гледайте сега
или по-късно

Ще може да гледате филма за 72ч. Ако затворите прозореца, проверете имейла си за касовата бележка от нас с линка. Винаги може да се свържете с нас guest@filmabee.com. Използваме услугите PayPal и Stripe. Може да заплатите с ApplePay тук. Напълно НЕЗАВИСИМИ сме и сигурността на Вашите данни е наш приоритет.

2011

Г-жа Пенка Енчева емигрира в Сиатъл.
2012

Пенка става част от хора „Българските гласове на Сиатъл“
2013

Диригентът на хора Мери Шерхарт се вблюбва е пеенето на Пенка. Продуцира филма.
2019

Филмът има премиера в Пловдив, където Пенка живее и преподава за 40 години.

В ДУМИТЕ НА режисьорА

Обичай

Имаш ли баба? Обичай я! Прекарвай време с нея. Не знаеш кога може да замине за Америка. Или пък ти да заминеш.

Обичай я, че скоро  - както тя, така и ти – може да останете само спомен един за друг. Обичай я и не допускай да станеш емигрант в собственото си сърце. Защото когато бабите започнат и те да емигрират, част от теб ще отпътува с тях.

Снимах Пенка Енчева през 2013-та. Снимах я с куфарите, как ги носи пълни с песни – там, в Америка, в една сива мъгла. Тя ме пита: „Боги, защо искаш да ме снимаш в тази мъгла?“

Защото - и тогава, и сега - сърце ме боли, бабо. Защото след  премиерата на твоя филм в България напълно непознати за мен хора ме прегръщаха и с искрящи очи ни приканваха – мен и теб, бабо, емигрантите – да си се върнем у дома. Сърце ме боли, понеже видях с колко обич те обгърнаха твоите дружки, ученици и съседи - обич по-необятна от този пуст океан дето ни дели.

Видях и твоите сълзи за тях, бабо. Видях те и как сияеше там, в България. Слушах вече порасналите деца на твоите съседи да си спомнят с умиление как си пяла в кухнята, и да повтарят отново и отново колко им липсва твоетo присъствие.

Затова те снимах в мъглата, в сивото, бабо. Защото забравяме за слънцето, когато небето е ясно, но стане ли сиво и мрачно, започваме да търсим светлината му.

От Земя До Стомана

В зората на 20-ти век, жителите от цели български села тръгват към Питсбърг. Там новите емигранти започват работа във фабриките за стомана. Не мога да си представя, кой точно е първият човек, който им е разказал за богатствата на Америка? Или пък, какви са били обстоятелствата или разтурените мечти, които са създали предпоставките за това междуконтинентално пътешествие? Дали младите, с милостинята на старите, са повели селата си? Дали са тръгнали, въпреки сълзите на старата майка?

Представям си статуята на свободата надвесила се като родопска скала над моите прадеди. А те - смаяни, с погледи насочени към факлата наново разпалила тяхните угаснали мечти. Облечени поне частично в това облекло, което в днешно време наричаме автентично, търсим го под дърво и камък и го споделяме на социалните мрежи. А техните куфари какво ли ‘там’ са носели?

Преди да тръгнат, знаели ли са, че един от прякорите на Питсбърг е бил “Адът с отворения капак”? Някой разказвал ли е за нощните лампи, които са осветявали пътищата чак до 10 сутринта и гаснели, чак когато слънцето се издигало най-високо - толкова замърсен е бил въздуха. Как тези пришълци, оженени от поколения за българските планини и ливади са се адаптирали в един град оцапан до черно от прогреса на индустриализма? Дали за връщане е можело дори да става въпрос? Може би по-правилният въпрос е кой е останал само в ум и тяло, и кой в сърце?

През 1930 се отворя първия Българо-Македонски Културен Център от тези, които остават. Какво по-хубаво от това, че ТАМ се прожектира в читалището, където поколения от българи и македонци са се събирали да празнуват и да бъдат заедно. По същият начин в далечната 2019, ние продължаваме да се събираме, да празнуваме, с разликата, че повечето български общности в чужбина нямат читалище, което да наричат свое.

Запознавам се с Ед, учтив, светъл и мил човек на възраст, внука на основателите на читалището. Запознавам се и с двама от братовчедите му. Един от тях ми казва - Нашите родители са построили града. Нито Ед, нито братовчедите му говорят български. Ако ги срещна на улицата по нищо няма да позная, че носят българския ген. Прегръщам жена си за снимка и се питам дали нашите внуци един ден ще отидат да гледат български филм, който се прожектира в чужбина? И дали на път към дома си ще си спомнят за дядо Богдан и баба Мария и ще ги припознаят в една любовна история. Една история разказана на друг език.

Бъдете будни, здрави и вдъхновени!

Филми 🐝