ENGLISH

Куриран от Румънския Филмов Фестивал в Сиатъл

АГА

ТРЕЙЛЪР

Имало едно време в една юрта, намираща се на заснежените полета на Севера ... Промяната е неизбежна, любовта трае вечно.

Игрален, 2017, 96 мин., HD, цветен. На якутски език с английски субтитри. Няма български субтитри за момента. Режисиран от Милко Лазаров. Копродукция между България, Германия и Франция.

2018 година АГА става част от официалната селекция на престижния фестивал Берлинале. За първи път от 29 години български филм е включен в програмата на фестивала.

„Имам чувството, че когато правя филм, в мен светва огромна лампа, която осветява най-тъмните ми ъгли... И отнема време, тъмнината да ме изпълни отново, да скрия тайни тук-там, за да мога отново да направя филм.“ -  Милко Лазаров, режисьор
Споделете в Twitter

ВАШАТА ПОКУПКА ОБОГАТЯВА НАШАТА ОБЩНОСТ

90% от вашата покупка подкрепя Румънски Филмов Фестивал в Сиатъл - пратньор в портала Филмаби и ценител на българското кино.


Скролнете надолу, за да гледате. Предлага се само в САЩ.

„Когато избереш актьор – ти умираш в него. Това е казал велик руски педагог. Актьорът става твое въплъщение, той управлява твоите идеи, без да знае.“ -  Милко Лазаров, режисьор
Споделете в Twitter

Подкрепете ПОРТАЛА днес

ГЛЕДАЙТЕ СЕГА (само за САЩ)

Вашият избор
захранва киното

Вие определяте цената

Гледайте сега
или по-късно

На якутски език с английски субтитри. Няма български субтитри за момента. Ще може да гледате филма за 72ч. Ако затворите прозореца, проверете имейла си за касовата бележка от нас с линка. Винаги може да се свържете с нас guest@filmabee.com. Използваме услугите PayPal и Stripe. Може да заплатите с ApplePay тук. Напълно НЕЗАВИСИМИ сме и сигурността на Вашите данни е наш приоритет.

ПРЕСА

VARIETY

„Простотата на сценария е обогатена от запомнящи се образи, чиято застиналост допълва цялостната аура на период, който е към своя край.“

Hollywood Reporter

„Печеливша комбинация с уютно съкровеното и възвишено епичното.“

Moviebreak

„Камерата придава визия на вълшебен реализъм на панорамните сцени.“

„Режисьорът Милко Лазаров и неговият кинематограф Калоян Божилов никога не престават да удивляват.“ - Screen Daily

В ДУМИТЕ НА режисьорА

Интервю на „Транс Медиум Нюз“ с Милко Лазаров.

Как ви хрумна идеята за „Ага“? На пръв поглед далечна история за инуитско семейство в далечния Север?
Много съм си мислил защо се ангажирах с този проект. Корените може би са в детството ми, когато четях книги за изследователи на Северен полюс, Южния полюс, за Роалд Амундсен, дирижабъла... живеех в тези истории, бях много чувствително дете. Родителите ми дори ме закараха веднъж в болницата, тъй като от вълнение получих сърцебиене. По-късно се закоравях, станах дебелокож. Но остана споменът от този „бял“ период, все още имах огромно желание да посетя тези места.

Продуцирането на „Ага“ трябва да е било доста сложно. Имали ли сте затруднения с намирането на локации, актьори? Чуваме, че местните имат трудности с това да изглеждат автентично.
Това е стилът на актьорската игра там. Те са повлияни от китайския и монголския театър. Имахме големи проблеми с това, въпреки че в началото мислех да сменя главния герой. Преди това изминахме дълъг път, докато намерим локациите за снимане. Якутия беше последният ни избор, след като отхвърлихме Канада и Гренландия.

По-високата цена ли беше това, което ви спря?
Не само. Много е трудно да стигнеш до там. Те следят сценария и има усещане за леко изнудване. Почувствах го в Канада, където жена е отговорна за тази общност - инуитите в провинция Нунавут. Тя не го каза директно, но долових, че иска да промени нещата, да ги представи в различна светлина. В състояние на паника също така мислех да снимаме на места около Силистра и Черни връх през зимата, но нямаше да е същото - небето, илюминацията на Севера са различни.

Как общувахте с актьорите - на руски?
С малкото, които знаеха английски - на английски. Говоря добре руски, но някои от тях говореха само местния език. Иначе всички имат руски имена, те са напълно интегрирани, но някои, които живееха в забравената от Бога тайга, не знаеха руски. Такава е Галина Тихонова, която играе главната роля - Ага. Трудно ми е да я разбирам дори сега. На фестивала в Сараево бяхме заедно. Всъщност намерихме общ език, защото вече се познаваме и обичаме, но по-скоро по невербален начин.

Въпреки тези трудности, нямате предразсъдъци относно работата с чужденци. В „Отчуждение“, например, някои от актьорите са гърци.
Нямам много опит в работата с актьори - след като ги избера, не се занимавам много с тях. Избягвам да репетирам. Не че мисля, че ще загубя някаква енергия, просто нямаме време за това - снимачният период е кратък. Струва ми се, че актьорите не бива да знаят какво има предвид режисьорът. Тогава става по-автентично - остава леко безпокойство. Имам колеги, които сякаш се вълнуват от факта, че просвещават някои от актьорите. Смятам, че всеки има свой подход. Но когато избереш актьор – ти умираш в него. Това е казал велик руски педагог. Актьорът става твое въплъщение, той управлява твоите идеи, без да знае.

Основната тема на „Ага“ е разпадането на семейството и общността.
Филмът е за това. Няма особена екологична сюжетна линия, която някой да намери.  Въпреки че пролетта идва рано, ледът се пропуква... ние се опитахме по елегантен начин да покажем, че има такъв проблем, защото не можем да му обърнем гръб. Но не е основният. Другият беше по-важен - двама стари хора в Родопите, чиято дъщеря учи в София, не дай Боже, ако е в чужбина - това е същата история. Разпадането на семейните връзки също е българска тема. Когато човек се замисли, не е нещо ново - през цялата история, още от древността, винаги е имало упадък на ценностите. Греховете на човечеството -  от ябълката на раздора до наши дни, са много тежки. Има известно търпение от страна на Бог, което си има граница. И миг преди апокалипсиса настъпва тишина. В тази тишина се опитах да позиционирам филма си. По начин, по който да осъзнаем какво сме направили, колко близо сме стигнали до пределната точка, дали всичко ще сгромоляса върху нас, докато Малер звучи на заден план като епитафия.

Вярвате ли, че сме изправени пред апокалипсис?
Това е неизбежно. Първо ще имаме лични апокалипсиси, които понякога се случват всеки ден, понякога и по-често. Всички трябва да се покаем. Ако не ни се случи това, ще станем агресивни, лишени от съпричастност. И става въпрос за излишъци – например, изявлението на българския вицепремиер за майките на деца с увреждания. Това е чудовищно твърдение, но всъщност зад него този човек копнее за покаяние. Копнее да плаче пред тези майки, да падне на колене пред тези малки деца, целувайки краката им, каквито някои от тях нямат. И той се срамува от това и точно това го прави циничен и агресивен.

Какво следва след успеха на „Ага“?
„Ага“ има много големи успехи, неочаквани за мен. Но сега не искам да снимам. Имам чувството, че когато правя филм, в мен светва огромна лампа, която осветява най-тъмните ми ъгли. Нещата, от които се срамувам - не пред другите, а пред себе си. И отнема време, тъмнината да ме изпълни отново, да скрия тайни тук-там, за да мога отново да направя филм. Неслучайно в момента не кандидатствам за проект, въпреки че е най-подходящият момент за това. ARTE ме молят да продължа напред с нещо ново. Филмът се оказа най-успешният за нашата дистрибуторска компания, за нашите френски и германски продуценти и всички ме подбутват и ми казват - Побързайте, сега можете да работите с много големи актьори...

Всъщност „Ага“ би бил още по-силен на по-големите фестивали, ако беше направен по-индустриално, по-грубо, без финалната сцена, но реших нарочно да го затопля, за да бъде по-мелодраматичен. Сега хората плачат, когато го гледат - от Австралия до Чукотка. В Чукотка взехме голямата награда на техния фестивал, която се присъжда от публиката. Когато беше избран, изпратихме нашия немски копродуцент там. И понеже всичко във филма е измислица - те не ловят риба така, не живеят в такива юрти, дори не говорят по този начин, страхувахме се, че използваме тези якути. На същия фестивал беше и най-успешният им филм за всички времена, спечелил Московския филмов фестивал – „Цар птица“. А в техните форуми пишат - Защо той не спечели наградата вместо „Ага“, правен от чужденци? Отговорът на една етноложка, изучаваща инуитите, беше - Ами, нашите хора видяха себе си във филма. Те плакаха, докато гледаха „Ага“ и казаха: „Това е нашят копнеж, животът, който сме забравили.“ Докато четях това, се успокоих и цялото ми чувство за вина изчезна.

От Земя До Стомана

В зората на 20-ти век, жителите от цели български села тръгват към Питсбърг. Там новите емигранти започват работа във фабриките за стомана. Не мога да си представя, кой точно е първият човек, който им е разказал за богатствата на Америка? Или пък, какви са били обстоятелствата или разтурените мечти, които са създали предпоставките за това междуконтинентално пътешествие? Дали младите, с милостинята на старите, са повели селата си? Дали са тръгнали, въпреки сълзите на старата майка?

Представям си статуята на свободата надвесила се като родопска скала над моите прадеди. А те - смаяни, с погледи насочени към факлата наново разпалила тяхните угаснали мечти. Облечени поне частично в това облекло, което в днешно време наричаме автентично, търсим го под дърво и камък и го споделяме на социалните мрежи. А техните куфари какво ли ‘там’ са носели?

Преди да тръгнат, знаели ли са, че един от прякорите на Питсбърг е бил “Адът с отворения капак”? Някой разказвал ли е за нощните лампи, които са осветявали пътищата чак до 10 сутринта и гаснели, чак когато слънцето се издигало най-високо - толкова замърсен е бил въздуха. Как тези пришълци, оженени от поколения за българските планини и ливади са се адаптирали в един град оцапан до черно от прогреса на индустриализма? Дали за връщане е можело дори да става въпрос? Може би по-правилният въпрос е кой е останал само в ум и тяло, и кой в сърце?

През 1930 се отворя първия Българо-Македонски Културен Център от тези, които остават. Какво по-хубаво от това, че ТАМ се прожектира в читалището, където поколения от българи и македонци са се събирали да празнуват и да бъдат заедно. По същият начин в далечната 2019, ние продължаваме да се събираме, да празнуваме, с разликата, че повечето български общности в чужбина нямат читалище, което да наричат свое.

Запознавам се с Ед, учтив, светъл и мил човек на възраст, внука на основателите на читалището. Запознавам се и с двама от братовчедите му. Един от тях ми казва - Нашите родители са построили града. Нито Ед, нито братовчедите му говорят български. Ако ги срещна на улицата по нищо няма да позная, че носят българския ген. Прегръщам жена си за снимка и се питам дали нашите внуци един ден ще отидат да гледат български филм, който се прожектира в чужбина? И дали на път към дома си ще си спомнят за дядо Богдан и баба Мария и ще ги припознаят в една любовна история. Една история разказана на друг език.

Бъдете будни, здрави и вдъхновени!

Филми 🐝